Смъртта не е краят, никога не е била. Тя е просто онази неизвестна величина, защото никой не се е връщал, за да разкаже историята. В природата на хората е да се боят от нея, да я мразят и дори в приказките им да е табу, особено за нормални ежедневни разговори или за общи приказки. Не обсъждаш смъртта, не говориш и не мислиш за нея. Това е просто слепият, неизвестен край, който настъпва след живота. Цикълът е такъв- раждаш се, живееш и умираш, не се връщаш след това, освен ако не се преродиш.
Различните религии представят задгробния живот по различен начин. Винаги има място, където отиват хората, живели смирен, безгрешен и добър живот, където го продължават в лукс, щастие и при хората, които обичат. Има и място за черните овце- тези, които са се подали на греховете изцяло, покварените и зли души, тези, които са прегрешили многократно- тях ги чакат вечни мъчения, болка и агония, за да изкупят грешките си.
Никога, обаче, не се споменава за хората, които не са нито добри, нито лоши. Те къде отиват? Чистилището дори не трябва да се взима под въпрос, неговата роля е по-различна. И все пак, къде отиват хората, за които не може да се прецени къде трябва да се разпределят или тези, които просто не спадат към добрия или лошия задгробен живот?
Оказа се, че не всички, които умрат отиват в Рая или Ада, в Елисейските поля или в тези на Асфодел, или каквато религия изповядва дадения човек (атеистите са по-особени). Някои отиват в Отвъдното, което не е задължително Рай или Ад, както повечето хора го възприемат. Не, то е абсолютната среда, където отиват тези личности, за които не може да се прецени към кое спадат. Там, както в Рая и Ада, си има схеми, йерархия и всичко, от което се нуждае един изцяло различен свят, съществуващ паралелно с нашия и още стотици други.
Очевидно аз спадах към тези изключения, за които споменах преди малко. Това е странно. Не съм лош човек, нито пък божествено добър. И аз имам грехове, няма безгрешни хора, но да попадна в Отвъдното със сигурност не беше планирано.
Но до там ще стигнем по-късно.
Първо трябва да разкажа за деня, в който умрях- нещо, което също не беше планирано.
Беше петък, което е странно. Обичах петъците. Те бяха едни от най-добрите ми дни, в които винаги се случваше нещо хубаво, което да ми оправи цялата шибана седмица. В петък получих първата си шестица. В петък ме поканиха на първата ми среща с момче и тогава беше и първата ми целувка. В петък ме приеха в университета, в който исках и тогава беше дипломирането ми. С отлична оценка. Трябваше ли да смятам, че тогава смъртта е нещо хубаво? Защото със сигурност не го възприемах като такова. Обичах живота си. Та той едва сега започваше. Защо трябваше да свърши?
От друга страна, мразя неделите и понеделниците, защото краят на седмицата води до началото й, а в понеделник ми се случваха все лоши неща. Опитах се да се убедя, че ако съм позитивно настроена, нищо лошо няма да последва, но уви, такъв ми бил късметът. Първата си двойка получих в понеделник. Първата ми връзка приключи с големи драми и сълзи...в понеделник. Откраднаха ми портмонето пак в понеделник и всичко лошо ми се случваше тогава.
Истината е, че трябваше да умра в понеделник, защото тогава претърпях катастрофа. Не бях виновна аз, та дори и не шофирах нито беше майка ми, която бе зад волана. Трябва да призная, че тя е страхотен шофьор. Виновникът беше пияния шофьор на един товарен камион. Той се вряза в колата с такава бързина и сила, че майка ми нямаше време дори да си поеме дъх да ни извика да се пазим или да залегнем. Ние, обаче, бяхме сред късметлиите, защото бяхме ударени от края на камиона. Станала бе верижна катастрофа, като цялата задна част на товарното чудо беше отблъснала всяка кола в радиус от петнадесет метра. Общо три леки автомобила, сред които и ние. Най-лошата част я отнесе майка ми и малкият ми брат, който беше само на тринадесет и през това време играеше на таблета си, докато аз гледах през прозореца. За това и успях да придърпам леко Нейтън към мен, преди огромното туловище на камиона да се вреже в нас.
Колата изхвърча, усещах яростно друсане, а главата ми се удряше навсякъде, докато колата се въртеше и търкаляше. Не можех да повярвам, че ние бяхме най-добре от всички. Другите две коли вече бяха избухнали, но нашата като по чудо все още се въртеше, докато не се заби в едно дърво и спря. Въртенето не бе толкова лошо, а въздушните възглавници се бяха активирали и родителите ми бавно, малко по малко си възвръщаха съзнанието и се опитваха да се фокусират.
Имаше много кръв. Това е един от най-ярките ми спомени- всичката червена течност. Не вярвах, че може да има толкова много кръв по колата и все пак те да са в съзнание или дори да са оцелели. Обикновено при такива сблъсъци се умира на място, поне шофьора, но сега родителите ми бяха живи и се опитваха да се измъкнат от колата, докато още са замаяни от цялото въртене, загубата на кръв и временното безсъзнание.
Освен острата болка в главата ми и кървавата струя, която се стичаше по челото ми, влизайки в лявото ми око, имах и счупена ръка. Никога не си бях чупила крайник, но болката беше унищожителна, а неспособността да я движа, беше доказателство само по себе си. Радвах се, че е поне лявата ръка. Нея и без това не използвах много.
Родителите ми не се бяха отървали по-леко от мен, те даже бяха по-зле, но някак си успяха да излязат, не знам как. Бях замаяна, но мислите ми се прочистваха постепенно, особено когато баща ми отвори вратата и се опита да ме издърпа, а майка ми откри, че вратата на Нейтън заяжда, а той беше притиснат по много странен начин. Дишаше, но много бавно и нестабилно. Очите му бяха притворени и едва-едва скимтеше. Едната му ръка беше извита под неестествен ъгъл, а в другата имаше парчета стъкло, най-вероятно от таблета му, които се бяха забили по дължината на цялата му ръка. Имаше толкова много кръв, а миризмата й, смесваща се с тази на изгоряло беше отвратителна. Гадеше ми се само като си помислех за нея. Обикновено бих дишала съвсем леко, но в този случай това беше единственият начин, по който можех да си поема дъх изобщо.
Оказа се, че аз съм в най-добро състояние от всички, както и че съм единствената, която може да измъкне Нейтън от колата, защото не му оставаше много. Майка ми, силната ми майка, мой пример за подражание и жената, която никога не губеше самообладание едва преглътна едно кратко ридание, когато осъзна какво щях да направя.
Усещах как баща ми яростно жестикулира зад мен и не знам как, но не ми се наложи да се обърна и да видя какво показва, за да знам, че скоро колата щеше да избухне.
Тъй като счупената ми ръка все още беше отпусната до мен, си наложих да не й обръщам внимание нито на болката, която се усилваше всеки път, когато се опитвах да я преместя така, че да не ми пречи. В този момент студенокръвна решителност се спусна пред очите ми. Една голяма завеса от контрол и увереност, която иначе не изпитвах. Съзнанието ми се избистри, виждах идеално, но сякаш през нечии други очи, сякаш не се движех аз, а някой друг вместо мен. Бях като страничен наблюдател.
Сурнах се повече към брат си в тясното пространство, наведох се и видях, че краката му са притиснати от предната седалка и вратата му, която бе огъната от края на туловището на вече избухналия камион.
Не знам след това какво стана. Дори не знам как бях запазила самообладанието си толкова дълго без да се паникьосам или разрева, може би имаше нещо общо с това, че сякаш наблюдавах всичко отстрани. Не знам и как успях да измъкна малкия си брат от колата, но със сигурност знам какво стана след това.
Колата избухна и една мощна енергийна вълна ме удари в гръб, а аз се свих около тялото на Нейтън, пазейки го със своето.
Мисля, че точно тази експлозия ме уби, но поне спаси него. Надявах се само да не остане инвалид, а да може да продължи да играе. Аз нямах особена цел в живота, но малкото ми братче имаше- искаше да стане футболист и тренираше от петгодишен. Беше много добър, надарен, носеше медали откакто бе тръгнал по турнири. Детски и пластмасови да, но бяха купи все пак.
Преди да изгубя съзнание и оттам да изпадна в кома до петък, видях нещо, което не можех да си обясня. Сред всички експлозии, пожари, кървища и вече идващи спасителни екипи, през целия дим и замъгленото ми зрение от кръвта в очите и липсата на такава в тялото ми, видях два силуета. Те бяха два странни силуета недалеч от нас. Искаше ми се да им извикам за помощ, искаше ми се да ги помоля да прегледат брат ми и семейството ми, но когато ги потърсих с поглед отново, бяха изчезнали.
Все още си мисля, че може да съм халюцинирала малко преди да припадна. Какви силуети по средата на толкова много смърт? При това достатъчно здрави и читави, за да стоят така перфектно изправени.
Последното, което помня преди да изгубя съзнание са нечии ръце, които ме повдигат от тялото на брат ми, за да ме обърнат по гръб. След това следва само тъмнина.
Умирането не е това, което си бях представяла. Не е болезнено нито пък блажено. Дори не го усещаш как става.
Аз лично сънувах, когато се случи.
Намирах се в огромна библиотека, с гръб към вратата и с лице към гърба на строен, тъмнокос младеж с не особено широки рамене, по-скоро средни, но пък внушителна височина. За моите скромни метър и петдесет и три, неговите метър и осемдесет си бяха направо великански.
Когато се обърна, видях невероятните му кехлибарени очи и приветстващата му усмивка. Почувствах се неудобно в моята болнична нощница. Странно, обикновено сънувам как съм по къси гащи с космати крака, а не в болнично облекло, пред красив непознат.
- Добре дошла в Отвъдния свят, Далия- приветства ме той с дълбокия си глас. Това беше един от най-хубавите гласове, които някога бях чувала.
- Отвъдното?- Повторих като бавно развиваща, неспособна да разбера как така тази невероятна библиотека може да има нещо общо с великото Отвъдно.
- Да и това е само една малка част от него- отвърна той с все още леката си усмивка на лице. Имаше нещо в погледа му, което не ми харесваше. Гледаше ме от високо, но горе-долу всички хора на света го правеха. Не, не беше това, имаше нещо друго. По-скоро ме гледаше така, сякаш е нещо повече от мен и го знае, така сякаш ме смята за по-малко, отколкото съм. Предразсъдъци още преди да ме е опознал. Страхотно.
- А защо съм по болничната си нощница? И кой си ти?- Попитах го, преди срамът да ме е завладял. Тази негова усмивка се появи още веднъж и аз почти се размекнах, но после видях този противен блясък в очите му. Не го харесвах, но тогава от кога припадах по първият красив дух, когото срещнех? Защото това беше той, нали? Един дух. Особено такъв, какъвто не харесвах. Но трябваше да се концентрирам над сегашния си проблем. Явно и аз бях дух. Очевидно човек умираше в последните дрехи, които е носил.
- Да, така е- потвърди той неизказаните ми наблюдения и протегна ръка.- Аз съм Калауей Майкълсън, между другото, но можеш да ме наричаш Кал. Аз ще съм твоят ментор.
- Ахаааааа...- провлачих, хващайки ръката му, докато се губех в тези кехлибарени очи, които за по-лесно щях да описвам като оранжеви с кафяви шарки. Вече започваше да ми харесва Отвъдното, макар и да не бях сигурна, че реакцията ми на собствената ми смърт е адекватна. Може би бях в шок. Един дух можеше ли да изпадне в пост травматичен стрес?
Може би собствената ми смърт трябваше да ме изненада малко повече, не знам, но никога не съм била човек, който лесно се изненадва. Аз бях спокойна личност и със сигурност щях да съм невъзмутим дух. Щях да чакам семейството и приятелите ми да дойдат при мен, а до тогава щях да се наслаждавам на края на живота си.
Припомняйки си мислите от онзи ден, сега ми се иска да забърша една плесница на смирената си личност и да й кажа с какво ще си има работа, но спойлерите никога не са били любимата ми част.
- Ела, сега ще ти покажа къде ще живееш, а след това трябва да избереш каква роля да играеш тук. Всичко ще ти обясним в течение на времето.- Да живея? Но нали бях мъртва? Ето тук вече Калауей Майкълсън или Кал, ме беше изгубил. Да живея, след като съм мъртва? Това не беше ли оксиморон? И за каква роля за игра ставаше дума? Ако животът е игра, то тогава смъртта трябва да е края нали?
Тогава не знаех това, но после го научих.
Смъртта не е краят. Никога не е била.
Тя е само началото.
